За свободата – от Дон Кихот до днес – Йоана Йорданова

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Повечето хора живеят с мисълта, че са свободни. Повечето от нас са свикнали с идеята, че всичко е позволено, че всичко е достижимо, че битовото е достатъчно и че екзистенциалността е ненужна. Живеем в материалистичен свят. Свят, поробен от матрица не на изкуствен интелект, а на човешкото елементарно мислене, на инстинкта за оцеляване. Свикнали сме да не виждаме по-далеч от профанните си нужди, или иначе казано – да не виждаме по-далеч от носа си. Така че е време да си зададем следния прост въпрос: Свободни ли сме, по дяволите?!

Със сигурност не. Защото не знаем какво е свобода. Защото не мислим свободно, не чувстваме свободно. Защото не знаем как.

Мигел де Сервантес представя един на вид обикновен човек чрез емблематичния образ на Дон Кихот. Човек, който няма нужда от одобрението и обичта на народа, за да променя света. Човек, който се е преборил с условностите на реалността, много преди тя да му е наложила стереотипите си и предполагаемия начин на живот. Макар и пародиран Дон Кихот действително е рицар, но не просто на печалния образ, а на свободата да бъдеш различен, да бъдеш екзистенциален във време, когато екзистенциалността е отживяла и преувеличена приказка за блясък, той е хвърлен върху измислени образи. Отхвърлянето не го плаши, не го отказва от целите му, защото те са много повече от модела на вълшебната приказка, много повече от действията в романите, които чете. Идеите на Сервантес са тези за свободата, която носи вътрешния мир в човешкото съществуване, принципността, която прави рицаря не просто герой в доспехи, а един универсален еталон на мъжкото достойнство и чест.

И въпреки това абстрактният образ на рицаря, в който се е вкопчил героят на Сервантес, е анахронизъм. Вярно е – рицарските идеали, които говорят за най-екзистенциалните ценности на човечество, са стари колкото света и в същото време актуални за миналото, настоящето и бъдещето още векове наред, защото въпреки еволюцията, промените и напредъка, които човекът гради с годините, той, като духовно същество, винаги съзнателно и несъзнателно се стреми към нравствено осъзнаване и живот отвъд статуквото.

Макар отхвърлен от обществото Дон Кихот, който смело излиза от прозаичната действителност, се отправя на пътешествие, изпълнено с възходи и падения по пътя към човешката душевност. Той не е анахроничен, защото идеалите му не са просто отминали, те принадлежат на духовността, която лежи в основата на човешкото мислене и стремежа към това не просто да бъдеш добър човек, а да бъдеш честен, смел и храбър – неща, които градят бъдещето и постиженията на хората преди Сервантес, след него, в наше време и след нас, защото реалността винаги ще има нужда да бъде поправяна, следователно винаги ще има нужда от донкихотовци.

Затова прословутият идалго е емблематичен образ на идеалите – недооценени в миналото и изгубени в настоящето. Компанията на Дон и Кихот и Санчо Панса е не само противопоставяне на гледни точки, но и идея за приятелство, базирано на положителна промяна към свобода на мисленето и голямото значение на въображението.

Преди всичко свободата на Дон Кихот е такава, каквато трябва да бъде, тя е щастието и доброто, към което всички се стремим. Това е свободата не само да виждаш отвъд материята, но и да слушаш без да защитаваш, да говориш без да обвиняваш, да обичаш без да изискваш и да живееш без да се преструваш.

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

* Коректор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Изображение: Домье О. “Дон Кихот и Санчо Панса / www.ok.ru

 

TetraDkaTa