Най-доброто фентъзи е написано на езика на сънищата. Живо е, докато сънищата са живи, по-реално от реалното… поне за момент… онзи дълъг вълшебен миг, преди да се събудим.

Фентъзито е сребристо и алено, индигово и небесносиньо, обсидиан, покрит със злато и лапис лазули. Реалността е шперплат и пластмаса, обвити в калнокафеникаво и маслиненозелено. Фентъзито има вкус на хабанеро и мед, канела и карамфили, недопечено червено месо и вина, сладки като лятото. Реалността е бобови зърна и тофу с послевкус на пепел. Реалността са моловете на Бърбанк, промишлените комини на Кливлънд, покритият гараж в Нюарк. Фентъзи са кулите на Минас Тирит, древните основи на Горменгаст, залите на Камелот. Фентъзито лети върху крилата на Икар, а реалността върху “Саутуест Еърлайнз”. Защо нашите мечти стават толкова малки, когато се сбъднат?

Мисля, че четем фентъзи, за да открием цветовете наново. Да вкусим от дъхави подправки и да чуем песните на сирените. Има нещо старо и истинско във фентъзито, което разговаря със заровено в нас нещо – с детето, което е мечтало, че един ден ще ловува в горите на нощта и ще пирува под кухия хълм; че ще открие вечна любов някъде южно от Оз и северно от Шангри-Ла.

Нека си задържат техния рай. Когато аз умра, предпочитам да ида в Средната земя.

 

Превод: Лъчезар ЙОРДАНОВ

*Публикувано в електронно списание LiterNet, 19.08.2015, № 8 (189).

*Изображение: Google.com

Виж още

Inline
Inline