Копито – Калоян Христов

Публикувано от Калоян Христов на

Всяка есен ходех в едно много китно и отдалечено от града троянско село. Намираше се точно в подножието на доста висок хълм и сутрешните тънки мъгли, които обграждаха като ос хълма, бяха неповторима гледка. Голямо удоволствие беше да посещавам това място. Привързвах се към него всеки път, когато отидех, макар след това да го позабравях, тъй като често пътувах насам-натам. Не знам поради какви причини, в мен се бе появил навикът да посещавам поне веднъж годишно селцето. Есента там е неповторима, затова обикновено ходех тогава. И всяка година, когато наближаваше този сезон, в мен се появяваха спомени от хубавите ми преживявания там. Oтварях килера, изваждах чантата, с която пътувах, и я оставях на пода в коридора. Тази чанта седеше там по пет,  по шест дена, понякога седмици. Пречеше ми, но при всяко влизане или излизане от моя дом ми напомняше, че трябва да потегля към моето място скоро.

Така се получи и преди няколко години. Чантата стоя една седмица на пода и след това започнах да си глася някои неща за пътуване. Когато ходех там не вземах много дрехи. Няколко пуловера, панталони, бельо и едно дебело яке бяха достатъчни. А и не стоях толкова много, за да нося цял куфар с дрехи. Обикновено престоят ми продължаваше около пет дена, много рядко повече. Нагласих това, което сметнах за необходимо и вече можех да тръгвам. Заредих колата на близката бензиностанция, пуснах радио, което не ми беше от най-любимите, но реших да го оставя, защото този път случайно бяха пуснали моя любима песен. Пътят ми до селото беше около 120 километра и аз се настаних удобно зад волана.

Оставаха двайсетина минути до селото. Наслаждавах се на красивите гледки, които се откриваха край мен, но и следях внимателно пътя. Изведнъж се сетих какво бях забравил. Всеки път, когато ходех там, отсядах при едно много любезно семейство. Те бяха възрастни хора, в чиито двор имаше всякакви растения и гледаха какви ли не животни. Аз, който живеех в града и когато бях дете не ходех често на село, защото то не беше от любимите ми места, тъй като там се ставаше рано и се работеше доста, а аз, съответно, обичах да спя до късно и да работя възможно по-малко. Поради тези аргументи реших, че моето място е около блока, с моите приятели, които обичаха да вършат същите дейности като мен. Когато родителите ми тръгваха за село, аз винаги намирах изключително достоверни оправдания да остана (най-често с непосилно многото домашни задачи, които ни даваха от училище и трябваше да изготвя). Те се преструваха, че ми вярват, а аз, че върша някаква полезна дейност. В крайна сметка единствената полезна дейност, която вършех беше, че имаше кой да нахрани и разходи кучето ни, през дните, когато моите родители ги нямаше. Да се върна към възрастното семейство, което всеки път ме настаняваше в своята къща. Те бяха много трудолюбиви хора. Занимаваха се с всякаква земеделска работа и аз оставах винаги много впечатлен, и всеки път обогатявах доста бедните си познания в тази област. Къщата им беше просторна на два етажа и с много подреден двор. Имаха две свободни стаи, но мен винаги ме настаняваха в стаята, която гледа към хълма. Не заради гледката, а защото по това време на годината другата стая беше пълна с изсушени и сушащи се подправки, плодове и много тикви. Винаги се изумявах от количеството на тиквите в стаята. Всеки път си правех някакви сметки: колко тикви можеше да изяде едно семейство и защо им бяха петдесет – шейсет големи тикви, но никога не стигах до краен отговор, тъй като други неща ме разсейваха бързо.

Селото започна да се вижда и скоро влязох в него. Тук доста хора познаваха мен и колата ми. Още с влизането, двама старци ме видяха и ме поздравиха радостно. Такъв тип общуване беше много приятен. Някой те вижда, забелязва те, поздравява те, ти му отвръщаш и някак и двамата усещате едно приятно чувство от този жест. И сега, когато поздравих възрастните мъже и ги отминах, погледнах в огледалото за задно виждана, а те се бяха обърнали и  гледаха към колата с усмивки. Тук хората бяха такива. Стигнах до къщата, паркирах отпред, слязох и позвъних на портата. В двора имаше едно малко, но много гласовито куче, което, още с появата на автомобила на улицата, не спираше да лае. След малко, в дъното на двора, се подаде бабата и като се взираше дълго кой е на вратата, ме позна и забърза да ми отвори.  Още преди да стигне до вратата изрече поне десет приветствени думи. Здрависахме се и тя започна да ме разпитва как съм, защо не съм се обадил предварително, че да се подготвят и най-важното беше колко време ще остана. След като и дадох отговор на всички въпроси ме настани на масичката под лозата и отиде за кафе. В мен се появи леко неудобство, защото жената идваше от градината и видимо прекъсвах работата и, но не исках да и противореча, тъй като нямаше голям смисъл от това. Тук никога гостенинът не противоречеше на стопанина, когато ставаше дума за почерпка, за нощувка и всичко свързано с възможно най-гостоприемното посрещане. Чух, че жената затвори вратата на къщата и идваше към мен, но говореше на някого. Помислих, че говори на съпруга си. „И да го поздравиш, чу ли?“, чух я да шепне, преди да излезе зад ъгъла. Бабата се появи с един поднос, на който имаше кафе и вафли, а малко по-назад от нея вървеше едно слабичко момче. На пръв поглед ми се стори дванадесет- тринадесет годишно. Момчето ме поздрави учтиво, здрависахме се и седна. Бабата беше бъбрива жена и с нея много лесно се започваше сладък и подробен разговор, а и бяхме доста близки. Чувахме се няколко пъти годишно по телефона. Особено по празниците. Тя представи момчето и то се оказа нейния внук, както и предполагах.

-Как се казваш, моето момче? -попитах го за името му.

-Димитър. –  отговори той с ведър глас.

-Митко му казваме! – засмя се баба му и започна да го хвали колко им помага и колко се радват като им идва на гости.

Момчето наведе глава и се позасрами, но след като усетих това, аз започнах да го питам разни въпроси и се оказа, че Митко е разговорливо и весело момче. Беше русоляв, с изразителни и будни очи. Имаше една постоянна лека усмивка, която придаваше много ведър вид на лицето му.  Обикновено идвах тук след 15 септември и затова никога не бях го засичал, но баба му и дядо му ми бяха споменавали за него.

Настаниха ме в познатата стая, но този път ми направи впечатление, че леглата бяха две, а не едно, както преди. Дори на раклата на новото легло имаше разни вещи и няколко книги. Бързо се досетих, че тук живее  Митко. Той ме изпревари на вратата и леко смутен започна да събира някои негови неща, които беше оставил на пода. Аз се усмихнах и шеговито му подхвърлих:

-Няколко дни ще ти нахалствам в твоето царство! – засмях се аз.

-Не, напротив. Ще ми бъде много приятно да имам компания. – отговори Митко и продължи да подрежда вещите си.

Оставих си багажа и слязох на двора. Винаги помагах много в работата из двора и това ми беше много приятно. Сега реших да се поразходя малко из селото. Да видя дали ме помнят старите познати от тук, а и за да си купя една самобръсначка от магазина, тъй като беше обичайно за мен да забравям по нещо, когато тръгвам на някъде. Вървях по една чакълеста улица и излязох на това, което тамошните наричаха „средата“. Това беше всъщност едно широко място, около което се помещаваха всичките три институции на селото – читалището, кметството и средното училище. На същото място, само малко по-надолу, се намираше най-важната институция  –  кафенето магазин, в което целодневно имаше поне по трима седнали клиенти, пиещи през деня кафе или бира, а вечерта нещо по-ободряващо. Те не изпускаха никого от погледа си и благодарение на тяхната усърдна наблюдателност, жителите не селото се осведомяваха добре за всякакви събития. Поздравих седналите мъже отпред, малко се заговорихме и влязох в магазина. Продавачката ме познаваше отпреди и с нея доста се заприказвахме. Аз учтиво отговарях, но вече беше време да тръгвам, а тя не смяташе така и говореше ли, говореше. По едно време влезе единият от мъжете вън за още една бира и аз използвах удобния момент да тръгна като и пожелах лека работа. По пътя обратно разгледах по-подробно какво се беше променило за една година тук, но нищо ново не открих. Беше си все същото. Такова, каквото го бях харесал още преди доста години, когато за пръв път се озовах тук.

Когато се върнах в къщата,  дядото се беше прибрал и много сърдечно ме посрещна, разговорихме се весело, а през това време Митко и баба му приготвяха масата. След десетина минути всичко беше наредено и дядото разля по чаша ракия на възрастните, а Митко пиеше сок от компот. Вдигнаха наздравица, за да ме приветстват и започнахме едни приятни и подробни разговори, които уплътниха атмосферата на цялата вечер. Поприключихме с вечерята и аз любезно ги помолих да ме извинят, но твърде много ми се беше доспало и бях решил да си лягам. Оттеглих се и се качих в стаята на втория етаж. Не след дълго влезе и Митко готов за лягане – по пижама и бос. Той легна, взе си една от книгите, които стояха на раклата, пусна си лампата над леглото и започна да чете. Аз следях какво прави момчето и хвърлях радостни погледи върху четивото му.

-Какво четеш? –попитах го.

-„Мирните диви“. Това е книга за дивеча, който обитава нашите ширини. По-конкретно за сърните и елените.

-Да не би да се подготвяш за ловджия?

Митко ме погледна изненадан.

-Аз не мога да нараня животно! Никакъв ловджия не искам да ставам.

Почувствах се леко смутен от въпроса си и замълчах. Момчето се зачете отново, но след малко ме погледна пак и каза:

-Знаеш ли, аз направих една голяма хранилка за сърни. В подножието на високия хълм отсреща е. На това място му казват „Усоя“. Тук съм от месец и всеки ден нося по десетина мамула царевица и няколко канчета пшеница. Всяка седмица им слагам буца сол, която вземам от яслите на овцете на баба и дядо. Събират се много сърни и сръндаци*. Сутрин им слагам храна, а следобед отивам пак, качвам се на едно дърво и ги гледам. Сърните се плашат бързо, но когато не те забележат, те стават много непредпазливи.

Бях много изненадан от това, което той ми каза. Не мислех, че едно дванадесет годишно момче би се занимавало с подобни работи. Стана ми много интересно и той толкова енергично продължи да ми разказва.

-Тази хранилка я направих миналата година и от тогава се събират там доста животни заради храната и главно заради солта, тъй като те я обожават. Но миналата година, горе-долу по това време, когато един следобед отидох да ги гледам, чух, че някое от тях блее много жално. Приближих се и видях настрани от другите да лежи едно малко сърне, родено пролетта, беше на около пет месеца. Майка му обикаляше около него, а то се опитваше да стане. Приближих се още. Животните усетиха присъствието ми и започнаха да се разпръскват. Майката не се отделяше от него, но когато бях вече съвсем близо, тя усети опасността от непознатия и започна да се отдръпва. Малкото сърне си беше наранило крака. Може би, попаднало в бой между мъжки, те го бяха ударили тежко. Замислих се какво да правя и реших да го вдигна и да го занеса вкъщи. Малкото се разврещя много високо, защото го беше страх от мен и се опитваше да избяга, но аз все пак го хванах здраво и го понесох. Майката блееше силно и вървеше след мен, но когато започнах да излизам от гората тя престана да ме следва. Занесох го у баба и дядо. Когато се появих със сърната при тях, те не бяха много доволни, но след като им обясних, проявиха голяма загриженост. Вкарахме го в къщата и когато го оставихме на един китеник, забелязах нещо много странно. Нараненият му крак се открояваше от кафявата му окраска, той беше с чисто бяла козина, от копитото му до хълбока. Дори в енциклопедиите, които съм разглеждал, не бях виждал такива сърни. Животното се успокои, дадохме му да яде и баба му превърза крака. Ден след ден, то ставаше все по-добре и след две седмици започна да прави опити да се движи. Първоначално накуцваше, но след няколко дни заподскача из целия двор. Всички много му се радвахме, но дойде време да го пусна отново в гората и аз го направих. Тъжно ми беше, че трябва да се разделя с него. Върнах го при хранилката и то бързо  намери майка си.

Толкова се бях увлякал в разказа, че успях да кажа само:

-А тази година?

-Тази година малкото сърне, вече е красив мъжки с рога и винаги се откроява от всички с белия си крак. Почти всеки ден се навърта около хранилката и винаги го следват две-три женски. – доволно ми отговори Митко.

Виждах в очите на момчето колко искрено говореше за това, с което се занимава лятото. Този толкова хубав разказ ме възхити и аз тотално се разсъних. Поприказвахме си още малко,но на Митко му се доспа, угасихме лампите и заспахме.

На сутринта бабата и дядото бяха станали много преди нас и в стаята се усещаше приятна миризма на пържени филии. Митко беше станал също. Толкова отпочинал се чувствах, че след като отворих очи, почти веднага станах от леглото и се отправих към мивката на двора. Измих се, а тримата домакини ме чакаха на масата за да закусим. Беше топло септемврийско утро и във въздуха се носеше приятна свежест от изпаренията на падналата роса. Седнахме всички на масата, заговорихме се за хубавото време и за предстоящата зима. Докато говорехме, дядото спомена, че утре щели да идват тук ловджии и той, както всеки път, щял да бъде техен домакин. Той никога не ходел с тях на гонки, но  те използвали постройката, която имал в двора за място, на което да си обработват лова, ако има такъв.

-Аз бях едно време касапин. И нали знаеш, всичко държавно. Ама аз си направих едно помещение, ей там в дъното на двора. Виждаш ли го?  Хората заколят нещо и го носят да го разфасовам. Мелех им месо, продавах моя стока, няма как… занаят. Сега, когато открият лова, идва тук една дружинка ловджии и понеже имам какво ли не оборудване, като дойдат и гръмнат нещо, идват при мен и аз им помагам. – засмян ми обясняваше дядото.

Стана ми интересно как протича един лов и реших да опитам да се включа като наблюдател с групата ловджии. Дядото поклати одобрително глава и каза

-Може, може. Утре ще идеш с тях, ще ги питаме.

Докато говорехме за това, Митко беше променил обичайното си весело изражение и с присвити вежди стана от масата преди нас.

На другата сутрин станах рано. Пред къщата се събираха джипове и лаеха няколко ловджийски кучета от тях. Едри мъже с ярки жилетки бяха слезли от колите и потънали в дебелите си ватенки, пушеха и приказваха високо. Беше мъглива и влажна утрин и нямаше помен от вчерашния топъл ден. Аз слязох с дядото и той ме представи, разказа им за желанието ми да ида с тях, но те не го одобриха. Било опасно в тази мъгла да ходя с тях. Времето не било подходящо за наблюдатели и по-добре било да ида с тях на друг лов. На старецът му стана малко неудобно, че не ме взеха, но не настоя повече и ми намери друго занимание. С него започнахме да надигаме почвата в градината, за да я подготвим за пролетта. Изпратихме групата ловджии и се захванахме за работа. Така монотонно забивахме лопатите в пръстта и обръщахме буците настрани, че и двамата се унесохме в някакъв ритъм и дори не си говорехме. Вече един час правехме едни и същи движения с тежките лопати и си разказвахме вицове. Дядото знаеше много истории и хуморът му беше много народен и приятен. Смеех се с глас на неговите вицове. Изведнъж се чу изстрел, втори и последва трети. Дойде от хълма и се разнесе по цялото му протежение. Ехото от последния изстрел се чу многократно докато вече пожълтелите корони на дърветата, които застилаха целия хълм, не го поеха в себе си.

– Може и да ми намерят работа днес. пошегува се дядото и продължи да работи.

Стана ми интересно дали са уцелили нещо. Дойде време за  обед. Бабата беше направила прекрасна супа и ни покани на масата. Митко го нямаше от сутринта. Бил отишъл в съседното село с колелото. Там имал няколко приятелчета и често си ходели на гости. Нахранихме се  и след вкусния обяд, реших да се отдам на почивка и се качих в стаята да полегна. Преди това обаче излязох до чешмата на двора и докато си плисках лицето с вода се чу още един глух изстрел, този път сякаш дойде някъде зад хълма. Огледах се наоколо и се отправих към стаята. Беше ми интересно какво се е случило с лова, но неусетно съм заспал. Събудих се от кучешки лай и шум от двигатели. Станах, погледнах през прозореца и нетърпелив забързах да изляза навън. Когато слизах по външното стълбище край мен минаха двама мъже, които носеха диво прасе. Стори ми се доста голямо. Отправих се бързо към помещението, което миналата сутрин дядото ми показа. Надникнах, а той вече се бе захванал за работа с друго животно, а край него кръжаха няколко човека и му помагаха. Работеше толкова бързо и с голямо майсторството, че в този момент изобщо не ми приличаше на старец, а на някой чирак. Беше толкова пъргав и сигурен в действията си, че сякаш той не забелязваше другите, които му помагаха. Попитах какво е това животно и един едър мъж, който беше застанал на вратата на помещението и я уплътняваше цялата, ми отговори, че е хубав мъжки. Не разбрах мъжки какво… елен, вълк; нямах понятие от лов и реших да не питам повече, защото имаше опасност да се изложа с въпросите си. Задоволих се с отговора, че освен прасето, което успях да различа, другото животно е мъжко, макар да не знаех какво е. Два-три часа бяха нужни на стареца да се справи с двете животни. Слънцето започна да залязва, беше около пет и половина  и след малко външната врата се хлопна. Митко си дойде. Момчето, както винаги усмихнато ,се приближи към двора, поздравявайки няколкото мъже, с които се размина. Той тръгна по тясната пътека  към мен  и изведнъж замръзна на едно място вперил погледа си в нещо. Когато го видях, че толкова рязко спря се учудих и му подвикнах, за да разбера какво става. Митко продължаваше да гледа някъде. Приближих се до него и обърнах погледа си натам, където беше насочен и неговият. Той гледаше четири отделени настрани копита, едно, от които беше покрито с чисто бяла козина.

* мъжкия на сърните

Автор: Калоян ХРИСТОВ

Изображение: www.pixabay.com

TetraDkaTa